Вероятно всички са чували името Рихард Вагнер и знаят, че той е композитор на дълги и убийствено скучни опери, които обаче са толкова велики, че през XIX век завинаги превръщат стария музикален свят в нов.
Но не са толкова много онези, които знаят, че зад Вагнер, до Вагнер, около Вагнер, а и вътре във Вагнер, освен огромен музикален гений, се крие и музата на име Козима.
Първите нейни биографи я поставят сред най-забележителните жени на епохата. По-късни изследователи, в опит за обективност, я смятат за двойствено същество, изковано от любов и мрак. А най-големите критици пък твърдят, че Козима е ужасен човек, който притежава всички лоши качества на Вагнер, но без неговия гений.
Тя не е музикален вълшебник, но пък има рядък талант – да бъде на втора линия, да разпознае гения, да му служи предано и да го обича, колкото и да е кошмарен, за да разцъфти той.
Това не е героичното самоотричане на романтиците. Не е саможертвата, по която така си падат любителите на индийските сериали. Това дори не е симбиоза, както би описал нещата някой биолог. Това е талант за дълбоко човешко сливане, за живот в истинско съ-ществуване и съ-творение, при който един Аз става равен на два Аз-а, без никой от тях да губи себе си, разказва Пламен Асенов в творческата си рубрика „Великите европейци“ излъчена по БНР Пловдив.
